Отначало не го познах – човек гледа рекламите между другото, ако изобщо някой ги гледа старателно. Ако им обърнеш повечко внимание, можеш доста да се натъжиш, понеже не са малко посланията, които внушават, че българите са идиоти със специални нужди: основно са загрижени за тоалетните си чинии, водят непрекъсната битка с гъбичките си, а пък еректилната дисфункция окончателно ги е победила – горките кралимарковци на световния секс
Но тази е нещо друго.
Първите два-три пъти сметнах, че е ангажиран някакъв натурщик, много подходящ за случая – от ония нашенци, които се разхождат по плажа и безцеремонно разглеждат мадамите, колкото да забравят за дисфункциите си: ризката, шортите, сламената шапка – абсолютният типаж.
И изведнъж прозрях, че това е самият Стоичков.
Може би и идеята на авторите да е била такава: с всичките си екстри и Той е човек от народа, и той пие “Каменица”.
Няколко сладки немкини си купуват бири и се чудят как да ги отворят; веднага се притичват на помощ нашите гларусчета: “Говорите ли английски”, “Парле ву франсе”, сладка бъркотия.
И тогава цъфва Той – да покаже как се махат бирените капачки и да изрече сакралната си фраза: “Айнцу, Цвайнцу – Дън!” Ура – и наздраве, и Той заедно с тях.
Авторите на рекламата са получили своето – цял Стоичков заедно с култовата му фраза, надявам се, че и Той е получил поне четвърт милион евро, а ако не – по-добре да се гръмне.
Въпросът е доколко въпросната фраза все още се помни от публиката. Стоичков я изрече през 1994-та, когато нашите футболисти, според собствените им признания, главно пиеха уиски в басейна и някак станаха четвърти на световното първенство в САЩ – а фразата се чу след победния мач с Германия.
Тя попадна направо в българската душа: крив, сакат немски, обаче така им се пада на дойчовците, нали пък ги и бихме; така си говорим ние, обаче побеждаваме, айнцу, цвайнцу – дън, дън, дън!
Това “дън” бе нашият победоносен химн, той може да е и от само тази дума, каквото и да значи тя; дън – вашата мама, какво си мислите вие.
Изпят пък от самия Стоичков, този химн звучеше още по-сладко за измъченото българско ухо, еректилната дисфункция все още беше далеч от нашенеца, но други неща го бяха измъчили достатъчно.
Стоичков се явяваше нашият Спасител – много желан и харесван и заради неговата човешка обикновеност и безцеремонност, не сме ли такива всички ние, по дяволите – дън. Тогава той май казваше “дрън”, но както и да е, подробностите не са били никога важни за нас.
Така тази победоносна фраза се превърна в нашето утешение,
също и в нашето предизвикателство: “Вие сте велики – Германия в случая, но ние пък сме дрън!”
През същата тази 94-та година в едно мое интервю, взето в ресторанта на стадион “Българска армия”, беше и импресариото Мингея, Христо изрече още една култова фраза: “Който играе – печели/пичели, който не играе – не печели/пичели”.
Тя стана още по-популярна, също беше сякаш направо изтръгната от сърцевината на българския манталитет: важното е да се играе, а как – това е съвсем друг въпрос, и той много-много не ни интересува.
Парадоксалното е, че тя се разчиташе по този начин, въпреки че беше изречена от един извънреден професионалист, направо фантастичен в някои отношения.
Впрочем, с годините все по-малко се спират на чисто спортните умения на Стоичков – отдавна се занимават предимно с човешките му качества и странности, мишките непрестанно гризат тях.
А сега Той рекламира бира – нищо лошо, ако по този начин не изваждаше всичко специално и необикновено от онази фраза и не я превръщаше в част от едно обикновено търговско послание, най-вероятно и не дотам разбираемо за значителна част от публиката.
Нямало е кой да му каже на моя приятел, че човек – това се отнася и до най-великите – най-често остава във Времето едва с една-две фрази; и това се случва не толкова защото те са ключ към самия него – а към цяла една общност/народ и към една епоха.
Стоичков е прекаран – във всички случаи.
Може би не си дава сметка, но това си е така.
Сега остава да продаде и другата си култова фраза (за играта и печеленето), тя пък е съвсем подходяща за изборна кампания- макар че в България няма партия, която да е богата и уважавана, колкото партията “Каменица”.
Надявам се обаче да не го направи и да не ръси важните си думи където му падне. Сега, когато медиите произвеждат набързо всяко леке в “култов” актьор, певец или водещ, малцината като Стоичков трябва са пределно внимателни и грижовни към миналото си, включително и към словесните си изригвания.
Ако схващат, разбира се, тяхната ценност.
Ще се намерят хора, които ще кажат на Христо, че и Бекенбауер или Отмар Хицфелд са рекламирали бира; обаче в техния случай това е ставало пределно въздържано и деликатно, сякаш дори бирата се е стеснявала от авторитета им; а тук ние похарчваме нашия човек като някакъв плажен продавач, който дори вече не си спомня какъв е подтекстът на онова, което е казал в миналото.
В онова интервю през 94-та Христо спести една дума, понеже, независимо от външната си арогантност, си е доста стеснителен.
Той каза “Който играе – печели”, макар да искаше да каже “Който играе като мен”.
Той не беше като всички други.
Сега, ако не е достатъчно внимателен, сам може да заличи онова, което го правеше различен.
Тогава ще може да каже: “Айнцу, цвайнцу, капут!”
23 юли 2013 година, със съкращения
Автор: Кеворк Кеворкян
